Какво да ви кажа, не успях да се спогодя с тази поредица.
„Възпламени ме“ ми хареса най-малко от цялата оригинална трилогия, защото въпреки че е последна книга и се очаква авторът да отговори на всички зададени въпроси досега, читателят да получи заветната битка на живот и смърт, героите най-после да осъзнаят в каква каша се намират и да спрат да мрънкат като 12-13 годишни лапета - нищо такова нямаше. Бях разочарована и ядосана, че посветих толкова много време на тези книги, за да получа накрая блудкаво съдържание и смотан край. Съжалявам ако някой се обижда от мнението ми, но не мога да излъжа.
Нека ви обясня защо мисля така.
Разбрах, че Мафи предпочита повече драмата пред добре изградения свят и развитието на героите. Предпочита да разтяга локуми защо Джулиет е толкова тъжна, че не можела това, пък защо се чувствала така безполезна, пък после че това я правело да изглежда една или други в хорските очи. Добре, разбрах го. Надявах се въпреки всичко като последна книга това да бъде малко, съвсем малко изместено на заден план, за да може читателят да се насочи към нещо друго, като например света, който остана ощетен в предходните две книги. Да ама не. Пак имаше прекалено много наблягане на Джулиет, пак имаше влачене и повтаряне на едно и също нещо, пак имаше мрънкане, вайкане, глупости, които на моменти ме изкарваха извън релси. Въпреки всичко не се отказвах и продължавах да чета и знаете ли? Имаше едно хубаво нещо. Джулиет взе че наистина повярва малко в себе си и разбра къде ѝ е проблемът. Стана по-добра, по-мислеща и бях супер щастлива, че това мрънкащо същество най-накрая разбра, че сама си е виновна и единствено сама може да се спаси и се промени. Уви единственото хубаво нещо в цялата книга. И Кенджи де, той бе второто.
За Адам пък да не говоря. Продължавам да мисля, че е ненужно да е толкова мразен и категоризиран като злодей. Той не е. Това че Уорнър е издигнат в култ и е съпоставен с него, не прави Адам по-нисш. И двамата имат проблеми, които ги преследват, и двамата имат различни позиции и мироглед, но нито единия, нито другия заслужава да се идеализира или принизява както е в случая. Много грозно ми беше това. Единият за сметка на другия - не е честно. Щом Джулиет не успя да се разбере с Адам, край той е чудовище, защото е повече over-protective от Уорнър, пък Уонър е изключителен, защото ѝ дава повече свобода. Ми не е така. Никакво влизане в положението нямаше. За всеки си има половинка, това че Джулиет на сполучи не е мой проблем. Честно казано на моменти този триъгълник, който заплашваше да стане читириъгълник ми беше като Фейра-Тамлин-Рисанд. Ама по-зле.
Знаете ли, нещото, за което ми иде да се изям е че разбирам книгите. В смисъл виждам какви идеи е имала Мафи, виждам колко гениални са били - да включи мотивите за самолекуването, депресията, миналото, от което не можеш да избягаш, колко трудно е да промениш гледната си точка, щом цял живот ти промиват мозъка, колко бързо ти се налага да пораснеш и съм щастлива, че има автор, който мисли за това и е решил да включи подобни идеи в творбите си. Но начина на предаване на тези идеи, на структуриране на историята, на използването на думи и описанието на случки - за мен убиваше всичко. В един момент до такава степен почва да набляга на това колко много много е депресирана Джулиет, че вместо симпатии, почваш да изпитваш гняв. Разбирам че е трудно, че е нужно време на човек да осъзнае, че няма кой да го спаси ако сам той не иска спасение, но моля обяснете ми това книга за взаимопомощ ли е или фентъзи? Защото ако исках да слушам колко лош е светът, колко нищожна съм аз, колко уникални са хората и как аз никога не мога да съм като тях - спокойна щях да си купя някоя тийн драмичка и проблемът е решен.
В общи линии това е мнението ми за книгата, но в никакъв случай не мислете, че щом на мен не ми е харесала, няма да се хареса и на вас. Подкрепям всеки който намира романите за хубави, все пак отделни хора, отделен светоглед и нямам нищо против ако това са ви любимите книги. На мен не ми харесаха, заради което съжалявам. Но има и такива книги.
В началото казах, че „Възпламени ме“ е последната книга от оригиналната трилогия на Мафи, включваща три части. „Възпламени ме“бе издадена през 2014 и до миналата година всички си мислеха, че с поредицата е свършено, но авторката обяви, че се очертават още три книги, които ще развият събитията след третата част. Ако се чудите дали ще можете да започнете поредицата и да я приключите до 3 книга - мисля че да. Освен ако не сте прекалено любопитни, спокойно можете да прекъснете.
Обобщено: За мен „Възпламени ме“ беше загуба на време и донякъде съжалявам, че я прочетох. Препоръчвам ли я? На хора, които търсят фентъзи - не. На хора, които се нуждаят от драма и лек намек за фентъзи свят - да. Това е вашата книга. За другите - търсете книги като „Нивганощ“, „Не пускай ножа“ или „Четирите цвята на магията“. Там съотношението драма/фентъзи и много по-нормално.
Анотация:
Съдбата на Пункт Омега е неясна. Всички, за които някога Джулиет е милеела, може вече да са мъртви. Войната може да приключи, преди да е започнала.
Джулиет е единствената, която стои на пътя на Възобновителите. Тя знае, че ако трябва да оцелее, то те трябва да загинат.
Но, за да се пребори с Възобновителите и мъжа, който почти я уби, младата жена трябва да потърси помощта на последния човек, на когото някога е мислила, че ще може да се довери - Уорнър. И докато дават всичко от себе си, за да победят врага, Джулиет ще открие, че нещата, които е мислила, че знае за Уорнър, способностите си и дори Адам, са били лъжа.
Страници: 368 Цена:14.90 лв. Издателство: Егмонт Жанр: Антиутопия, YA
Коментари
Публикуване на коментар