"Скритият оракул" от Рик Риърдън

Здравейте жълъдчета! Как сте? Как прекарвате втората седмица на август? При мен нещата са долу-горе спокойни, изпълнени с доста четене - на интересни книги и не толкова интересни помагала - с доста сън и потене. Честно, във Варна е много горещо и след два часа навън, вече се чувстваш сякаш си бягал на маратон.
Но стига съм мрънкала, нека да преминем към книгата, за която ще ви говоря днес.
Ревюто чакаше месец и нещо в чернови, ала ако ме питате защо го качвам сега ще ви отговоря с една дума - мързел. Приятно четене.

Прочетох “Скритият оракул” миналата година и някак Аполон не успя да ме спечели. Въпреки че Рик Риърдън е любимият ми автор и високо ценя всяка една негова книга, тази сякаш беше леко разочароваща. Не защото Рик беше изгубил чара си, а заради този себичен и егоистичен бог.

Помня колко много се ядосвах на книгата, как всеки коментар или преписване на чужди заслуги (от страна на този красавец) ме изнервяха и като цяло бях на косъм да блъсна книгата в някоя стена. В резултат на което следях сюжета бегло и скоро забравих всичко освен лошите чувства, които успяха да се наплодят.

Вчера обаче (02.07.2018) гледах книгата на рафта и се опитвах да си спомня, какво се случи с този Аполон. Защо толкова много го намразих ей така, от никъде? Мислех, мислех и накрая подхванах книгата.

Днес (03.07.2018) я приключих и съм изключително доволна от това, което прочетох. Но най-вече съм доволна от това, че не искам никого да блъскам в земята повече.

Казват, че когато четеш една книга за втори път я гледаш през други очи. Мисля че това важи и в тази ситуация, защото нямаше и помен от омразата, която изпитвах към Аполон при първия прочит. Явно, тогава съм била доста разтроена и в не особено добро настроение. Сега се смях, въртях очи на глупави коментари, чудех се защо Рик отново решава да измъчи героите си по най-странните начини, като цяло чувствах се така сякаш чета нещо написано от Риърдън. Имаше моменти, в които исках да цапна Аполон заради тази себичност, (която не знам дали ще успее да се изкорени от него до края на третата книга) но така или иначе успя да ми стане симпатичен. Хареса ми развитието в характера му и тази светлинка, която започна да получава, че светът не се върти само около него.

Като всяка книга на чичо Рик в тази той отново ни запознава с нови герои, нови същества и разбира се злодеи, които търсят начин да превземат света. Ала ни среща и със стари познайници и обичани полубогове. Освен великия Пърси Джаксън, който въпреки ограниченото си време на сцената успява отново да се забърка в неприятности, се срещаме с Уил Солас, Нико ди Анджело, Хирон, Конър Стол, Рейчъл Деър, както и ни запознава с Кайла и Остин, Холи и Лоръл, Харли и Шермън.

Колкото повече четях, толкова повече се удивлявах на нещата, които се случиха. Най-много ми хареса краят, където се случи нещо неочаквано, което разбира се помнех от първоначалния прочит на книгата, ала все пак се вълнувах. Успях да се сдобия с втората и третата част на поредицата и нямам търпение да видя как ще продължи развитието на историята. Най-вече искам да разбера защо по дяволите има щрауси на корицата на втората книга.

Ако трябва да говорим за герои ще отнеме много време и всичко, което кажа ще бъде положително, защото трудно мога да мразя героите на Рик. Аполон не е изключение. Успях да го харесам и съм 60% сигурна, че ще успее да ме спечели изцяло до края на третата книга. Развитието в образа му е похвално, защото успя доста да смекчи повечето си лоши качества, ала все пак дори с някои от тях съм склонна да го приема. Аз съм ужасен човек и ако имах възможност да съм до него в този човешки момент от живота му, бих го подкачала постоянно.

Мег Макафри е едно малко и очарователно момиченце, което много ми напомняше на малкия Пърси. Потайна, ала бойна, тя бързо ми влезе под кожата и ме накара да тръпна в очакване да видя, как ще се появи героя ѝ в следващите книги.

Уил и Нико са двойката, която се надявам да присъства повече в "Тъмното пророчество" и "Пламтящия лабиринт". Кратките моменти, които споделяха ми топлеха сърцето и ме разсмиваха. Даже ако чичо Рик реши да напише отделна дуология за тях ще бъде най-добре.

Корицата ми е повече от любима и нямам думи да опиша колко ми харесва всеки един детайл по нея. Едно изключително браво и благодаря към издателство Егмонт!

А сега накратко, за какво иде реч в книгата:

“Скритият оракул” е първата книга от новата поредица на чичо Рик "Изпитанията на Аполон", която проследява живота на Аполон като смъртен. Наказан от Зевс, нашият бог е буквално изхвърлен на земята, в тялото на шестнайсетгодишния Лестър Пападопулос, със заръките да изпълни няколко изпитания, за да си върне божествената форма. Ала както се досещате това нито е лесно, нито забавно. Особено предвид факта че Лестър притежава коремче и акне.

Появява се и Мег Макафри, малко дванайсетгодишно момиче със котешки очилца и загадъчна сила, която бързо става приятелка на Аполон и го придружава до Лагерът на нечистокръвните, където бившия бог смята, че се крият всичките отговори. Ала всъщност е точно обратното - без достъп до всякаква комуникация с боговете или останалите герои, Лагерът е напълно изолиран. Плюс че допълнително изчезват герои. И разбира се, оракулът е изгубил способностите си.

Въпреки че е "леко" отчаян и на прага на истерията, Аполон знае каква е първата му задача - да открие причината за всичко това и да спре задаващите се неприятности.

……. Както и да намери начин да премахне акнето си и да върне любимите си божествени плочки.

“Скритият оракул” беше едно шеметно приключение, което ми върна желанието отново да се потопя в света на Пърси Джаксън и компания. Лека, приятна и забавна, тази книга не успя да ме спечели при първия прочит, ала при втория направи нещо много повече.

Страници: 386 Цена: 14,90 лв. Издателство: Егмонт Жанр: Фентъзи роман