Този пост ме изнерви, честно. Няколко пъти сядах да го редактирам, няколко пъти го качвах и все имаше нещо грешно, което да ми бърка в душата. Повече постове сутрин няма да пиша хд Явно музата ми идва вечер.
Та, здравейте! Как сте? Дано добре.
След доста дълги редакции и нерви, най-накрая този пост е готов за публикуване. Малко закъснях, но не е толкова фатално, все пак е само ден.
Темата бе 5 books you disliked but love to discuss, което ще рече 5 книги, които не харесвате, но за които сте готови да говорите с удоволствие.
За съжаление, след доста мислене успях да се сетя само за четири книги, но се надявам това да не е проблем и да не ми отнемете точки. Преди обаче да ги посоча, искам да споделя нещо за мен. Когато дадена книга не ми харесва особено, не я дочитам. Стигнала съм до 100-тната страница, не ме е грабнала, оставям я и я забравям. Долуспоменатите книги не са от този тип. Те са ми харесали, но са имали неща, които са ме дразнели в тях - дали ще е действието, героите или стила на писане на автора, това вече се изменя в зависимост за коя книга говорим. Единствено първата не успях да допрочета, но да това си има причина, която ще разберете когато стигнете до нея.
Та, здравейте! Как сте? Дано добре.
След доста дълги редакции и нерви, най-накрая този пост е готов за публикуване. Малко закъснях, но не е толкова фатално, все пак е само ден.
Темата бе 5 books you disliked but love to discuss, което ще рече 5 книги, които не харесвате, но за които сте готови да говорите с удоволствие.
За съжаление, след доста мислене успях да се сетя само за четири книги, но се надявам това да не е проблем и да не ми отнемете точки. Преди обаче да ги посоча, искам да споделя нещо за мен. Когато дадена книга не ми харесва особено, не я дочитам. Стигнала съм до 100-тната страница, не ме е грабнала, оставям я и я забравям. Долуспоменатите книги не са от този тип. Те са ми харесали, но са имали неща, които са ме дразнели в тях - дали ще е действието, героите или стила на писане на автора, това вече се изменя в зависимост за коя книга говорим. Единствено първата не успях да допрочета, но да това си има причина, която ще разберете когато стигнете до нея.
И така, да започваме!
4. Среднощна корона от Сара Дж. Маас
Под номер пет попада "Среднощна корона" от Сара Дж. Маас. Като цяло харесах книгата, но помня колко ама много се ядосах на влаченето на действието в първата част, лигавенето между Селена и Каол, описването, на лично според мен, излишни неща, при наличието на други по-важни. За мен втората книга беше най-слаба измежду другите в поредицата. Но уви колкото и да не харесвах много части от нея, определено не бих казала, че ако я нямаше, поредицата би била по-добре. В последствие разбрах, че всички неща, които реално ми изкарваха душата бяха важни за развитието на героите и сюжета по-нататък, но не мога да си затворя очите и да кажа, че ми е харесала изцяло. Затова ѝ дадох 4/5 звезди в Goodreads (какво наказание хД)
3. Анна я рокля от кръв (дуологията) от Кендар Блейк
Имах много големи очаквания, както за първата така и за втората книга. И двете не ги оправдаха. Очаквах нещо свръхестествено, зловещо, страшно, но и някак романтично, с леки примеси на комедия. Е, не ги получих. Първата книга беше и така, и иначе, имаше потенциал, но като че ли авторката беше направила всичко през пръсти, колкото да мине номера. Поне аз така го усетих. Не ми хареса стила ѝ на писане, нито пък това че наблягаше на маловажни неща повече, вместо (примерно) на зловещите сцени. Пак имаше забавяне на действието, което отново не ми се понрави. С няколко думи, хич не ми харесаха книгите, но все пак се радвам, че ги прочетох. Поучих се доста от тях и разбрах какво да търся в останалите, които мисля да прочета.
2. Вселената на раменете ми от Дженифър Нивън
Тук героинята ми беше проблема. Не харесах начина ѝ на представяне, как в един момент е супер силна после супер слаба. Това за мен е една от най-големите лъжи съществуващи някога, поне що се отнасящи до хора с наднормено тегло. До някъде си мисля, че авторката я е описала по-подобен начин, за да покаже нежната и слаба страна, която притежава, но реално (поне в моите очи) я направи едва ли не ревла, със самочувствие само пред хората. Всеки има право да плаче, когато му е тежко на душата, но никой не го прави 24/7 след всяка обида или критика. Много от хората, да, плачат, но И продължават живота си, забавляват се, живеят като всички останали. Не харесвам този начин на представяне на по някакъв начин различните герои, защото (поне аз го виждам така) изглежда как те не правят нищо друго освен да чакат, човека, който ще ги спаси от сегашното им положение и/или ще плачат.
Също, много от действията ѝ ми направиха лошо впечатление, дразнеха ме, караха ме да се чудя аз ли не съм наред нещо или просто тя върши простотии. Не харесах и зараждането на връзката между нея и Джак, защото първо ми беше някак си много фалшиво и някак обидна. Смисъл, ясно ми е момчето е със заболяване и не може да помни хората, но как така изведнъж щом среща Либи успяла да я запомни? Разбирам, че е заради характера, отношението и останалите глупости, ама само на мен ли ми изглежда малко обидно? Либи е дебела и Джак изведнъж се влюбва в нея и я запомня. Сигурно звуча супер повърхностно, но помня един момент от книгата, как Джак се обясняваше в любов на Либи и ѝ казваше, че е успял да я запомни заради лицето ѝ. Наистина много хубав и пропит с емоции момент. Но на мен ми беше обидно тъпото начало на връзката им и съответно този момент се превърна в нещо много фалшиво за мен. Прекалено бързо стана всичко, прекалено изкуствено ми изглеждаше.
Тук героинята ми беше проблема. Не харесах начина ѝ на представяне, как в един момент е супер силна после супер слаба. Това за мен е една от най-големите лъжи съществуващи някога, поне що се отнасящи до хора с наднормено тегло. До някъде си мисля, че авторката я е описала по-подобен начин, за да покаже нежната и слаба страна, която притежава, но реално (поне в моите очи) я направи едва ли не ревла, със самочувствие само пред хората. Всеки има право да плаче, когато му е тежко на душата, но никой не го прави 24/7 след всяка обида или критика. Много от хората, да, плачат, но И продължават живота си, забавляват се, живеят като всички останали. Не харесвам този начин на представяне на по някакъв начин различните герои, защото (поне аз го виждам така) изглежда как те не правят нищо друго освен да чакат, човека, който ще ги спаси от сегашното им положение и/или ще плачат.
Също, много от действията ѝ ми направиха лошо впечатление, дразнеха ме, караха ме да се чудя аз ли не съм наред нещо или просто тя върши простотии. Не харесах и зараждането на връзката между нея и Джак, защото първо ми беше някак си много фалшиво и някак обидна. Смисъл, ясно ми е момчето е със заболяване и не може да помни хората, но как така изведнъж щом среща Либи успяла да я запомни? Разбирам, че е заради характера, отношението и останалите глупости, ама само на мен ли ми изглежда малко обидно? Либи е дебела и Джак изведнъж се влюбва в нея и я запомня. Сигурно звуча супер повърхностно, но помня един момент от книгата, как Джак се обясняваше в любов на Либи и ѝ казваше, че е успял да я запомни заради лицето ѝ. Наистина много хубав и пропит с емоции момент. Но на мен ми беше обидно тъпото начало на връзката им и съответно този момент се превърна в нещо много фалшиво за мен. Прекалено бързо стана всичко, прекалено изкуствено ми изглеждаше.
1. Всички наши места от Дженифър Нивън
И на първо място попада другият роман на Дженифър Нивън - Всички наши места. Не успях да прочета книгата до края, защото действието отново ми беше бавно, но и някак безинтересно също. Книгата е от две гледни точки - тези на Вайълет и Теодор - и след като прочетох някъде до 100-тната страница прескачах главите на Вайълет, четейки само тези на Теодор. После след като предвидих края прочетох отзад напред последните пет-шест глави, за да навържа нещата. Защо я прочетох по този начин? Както казах, бавното действие и нулевият интерес, който преобладаваше в началото са едната причина. Другата е Теодор. Харесвах го като герой, защото е от онези типове герои, наранени от живота, но с добри сърца, които накрая се оказват толкова добри, та чак човек се чудиш откъде са се пръкнали в този свят. Та, Тео беше такъв, беше различен, беше обаче и смазан от живота, в следствие на което се беше и предал. Което ме уби. Замисляйки се в момента, авторката го беше описала добре (донякъде), но мисълта, че много от хората по света биха постъпили като него в един момент от живота си, ме кара да се чувствам депресирана. Никога не съм намирала подобен тип решение на даден проблем за правилен, още по-малко обичам да говоря за него. Смятам, че човек трябва да остане силен дори живота да го сдъвче и изплюе, защото каквито и да сме, не вярвам абсолютно никой да не ни обича или оценява. Така че, да, не успях да се спогодя с книгата, защото ми беше прекалено истинска, депресираща и с много бавно действие.
Ако ме попитате обаче, коя книга бих избрала - тази или Вселената - определено ще кажа тази. Не случайно тя все още е част от библиотеката ми, макар и скътана някъде, докато другата отдавна я е напуснала.
Тук идва краят на поста. Надявам се, че не съм обидила никого с мнението си, определено това не е била целта ми. Има книги, които силно ни харесват, има и такива, които просто не можем да харесаме. Важното е винаги да се изслушваме и да зачитаме мнението на човека отсреща. Въпреки че тези книги не успяха да се харесат на мен, нищо не ви пречи да опитате вие да ги прочетете, защото както едно нещо за един е хубаво, то за друг е коренно различно.
Именно затова колкото и да не харесвам "Всички наши места" я препоръчвам на много от моите приятели и засега един човек иска да ме убие. Засега.
Лека вечер от мен ~
Коментари
Публикуване на коментар