Да играеш с огъня от Дерек Ланди

Хей хора как сте? Аз страдам. Защо? Защото всички книги, които прочетох бяха невероятни, заслужаващи не по-малко от 5 звезди по моите критерии и аз не знам как по дяволите да им напиша едно свястно ревю. И е ужасно, защото не мога да продължа да чета останалите ми книги. Защо никога не уцелвам ужасни книги, а?!

"Да играеш с огъня" не е изключение. Втората част от поредицата за невероятни детектив Скълдъгъри Плезънт е още по-динамична, по-интересна, с още повече интриги, герои и да незабравим големи дози сарказъм и остроумие. А и е зелена, която автоматично я прави любимата ми книга от поредицата...... За сега...

В нея приключенията на Скълдъгъри Плезънт и Валкирия Каин, позната още и като Стефани Еджли, продължават като този път двамата се заемат с бягството от затвора на един от най-опасните престъпници - Барон Венгос. Държейки в едната си ръка елементална магия, а в другата - огнестрелно оръжие двамата детективи се заемат със случая мислейки, че това е  поредно бягство от затвора ала с течение на разследването си разбират, че нищо не е това което изглежда. Злото, което Барон Венгос се кани да събуди е много по-голямо и ужасно от онова, което Нефариан Серпин искаше да причини на света. Нагърбили се със задачата отново да спасяват света, саркастичния скелет и вече порасналата бунтарка се впускат в серия от епични битки и разследване на загадки, срещайки стари познайници и нови врагове. Ала злото, което стои срещу тях е много по-опасно отколкото изглежда, а всеки знае че понякога голямата опасност изисква крайни решения...

" - Можеше да ме убият, защото си си връзвал връзките?!

- Опасно е да ги оставиш да висят. Може да се спънеш в тях."

Накратко, без спойлери това е втората книга. Ако се чудите защо не хвърлям светлина за това как всъщност Барон Венгос застрашава света или какви са тези "крайни решения", които на героите им се налага да предприемат, нарочно е. Защото ако издам още малко информация книгата няма да ви е интересна, няма да я има онази тръпка и любопитство когато четете и се чудите какви планове е намислил злодея. А да не говорим, че в моментите когато героите действат противно на очакванията ни, ние се шокираме и интереса ни към съответната книга се засилва. Така че, защо да ви отнемам тези емоции?

" Детективе - промърмори мъжът в черно.

 -  Дъск - каза Скълдъгъри. - Мина време. Още ли си зъл?

Мъжът на име Дъкс се усмихна.

 - От време на време, когато ме прихване. .."

Споменавала ли съм колко много, много, МНОГО ми харесва стила на писане на Ланди? Мисля че да. Не знам кое ме привлича толкова много - дали е това, че почти във всяка глава има по една епична и невероятно добре описана битка или факта, че главните герои са като заяждащи се постоянно, но обичащи се много роднини, или че има дози сарказъм и остроумие присъстващи в почти всеки разговор между героите? Да не споменавам, че книгата е по-такъв начин написана, толкова оплетена, че веднъж хванеш ли ѝ нишката не можеш да се отплетеш. Оставиш ли я започва да те човърка любопитството отвътре, искайки да разбере какво ще стане по нататък и не спира докато отново не отворите книгата и не се зачетете. Да не забравим и че във всяка отделно обособена глава се случва нещо важно за развитието на историята ала въпреки всичко те не са дълги повече от 5-10 страници. Право в десятката.

"Поздравление. Току-що върна тристагодишната му невроза. Свършихме си работата тук."

За историята - нямам какво да кажа. Определено беше по-интересна от тази на първия роман, по-динамична, със сигурност по-заплетена и най-вече тук се наблюдаваше по-голяма промяна у героите, което беше едно от най-любимите ми неща. Имаше моменти в които те ме изумяваха с решенията си, друг път ме караха да се замисля дали автора е бил психически добре докато е писал романа, трети просто ме караха да прелиствам страница по страница, за да видя какъв е този проклет план, който замислят, но най-нагло държат само за себе си.  С думи прости както обича да казва госпожата ми по физика и химия, историята оправда очакванията ми и ми хареса страшно много.

" - Никога не съм я харесвал тая жена. Все предполагах, че Фъргус ще си направи по-добър избор. Не много по-добър де, той винаги е имал характера на мокър парцал."

- някой да ми обясни последното. Харесва ми, но се притеснявам от това

Героите..
Okay i think i have a new crush and his name is Billy- Ray Sanguine. The man who doesn't have eyes and lives under the ground. Basically i love a mole. Great that book ruins my life.

Нямам идея, защо го написах на английски, но било к'вот било.

В тази книга Валкирия /Стефани показва по-уверената си страна, по-отговорната, по-готова да поема рискове и да не забравим тази, която вече започва да овладява магията, по-специално огъня. Хареса ми това, че ѝ отне доста време докато се научи да борави с нея, а не ХОП и вече я е овладяла напълно. Хареса ми и това как започна да осъзнава какво ѝ отнема този потаен и опасен живот, който води. Но най-вече ми хареса връзката между нея и Скълдъгъри, която започват да изграждат. Не ме разбирайте погрешно, не говоря за любовна, а за онази, на чистото приятелство, която макар и в този случай да е изразена по-един странен и нестандартен  начин, е невероятна да се види. Хареса ми колко загрижени бяха един за друг и въпреки непредвидимите ситуации, в които изпадаха не губеха вяра в другия. Тези двамата са пример, че независимо годините, на които си и ..ами.. какво си, може да изградиш едно силно приятелство - което стискам палци в следващите книги да има възходи и падения, защото няма да е интересно иначе - което ме впечатли и ме накара да завиждам.

"- А ти какво правиш там долу, Сивет?

- Опитвам се да дишам, сър."

В тази книга г-н Плезънт беше същата чаровна, остроумна, интелигента и страшно забавна костюмирана скелетна структура, която беше и в предишната. Показа ми малко повече от бойните си умения, които крие в ръкава си, както и по-потайната си и хитра страна. Моля някой да ми го вземе, защото имам нужда от такъв човек..пардон скелет в живота си.

Чайна Сороу, Танит Лоу и г-н Блис са наши стари познайници, без които едва ли романа щеше да е същия. Тук Чайна разкрива повече информация за себе си, с какво се занимава и се е занимавала, каква магия владее и колко добър манипулатора е. Честно  не мога да разбера кога тази жена играе двойна игра или дали изобщо играе двойна игра. Страхотна героиня.
Колкото до моята любимка badass Танит, тя отново се явяваше като (поне през моя поглед) целта да всеки един злодей. И в първата книга, и тук Лоу попадаше в доста критични ситуации и беше на косъм умре, ала успяваше да се спаси в последния момент. Защо всички искат да я убият? Тя е толкова мила и добра. Друг е въпроса, че би те провесила през мост, държейки те само за кутрето на десния крак, само заради една информация. Все пак е мила и добра, далеч по-зле можеше да е.

" - Добре ли си?

- Току-що си спомних какво е да те застрелят.

- Забавно ли е било?

- Невероятно, но не."

Лошата групичка или както аз ѝ казвам The Bad Squad е изградена от трима души и един разчленен гигант.
Най-злия от злите или по прякор Барон Венгос, още наричан главния злодей на книгата беше един достоен, манипулативен, хитър и гъвкав герой, който не можах да намразя. Хареса ми това зло, което криеше себе си и колко добре беше измислил всяка част от плана си. Доста упорита и надменна личност, but again he was kinda nice.
Вторият по ранг Дъск вампирът с проблеми с гнева беше може би най-кръвожадния, доста импулсивен и в край на сметка със сритан задник герой, който ме забавляваше въпреки животинската си и ужасяваща същност. Харесва ми как Ланди представя вампирите, как не приличат на нищо от това с което ги свързваме (прочетете книгата и ще видите за какво говоря).
И последният и най-любимият ми от тримата (по непонятни за мен причини) е Били-Рей Сангуайн, човек къртица без очи, който умирам да срещна в по-следващите книги, защото ми е страшно симпатичен и имам подозренията, че играе двойна игра, което за мен е страшно атрактивно в един герой особено когато се съчетава с добро и странно чувство за хумор.

" - ... Смелостта все пак не е липсата на страх, а осъзнаването и покоряването му.

- Мисля, че прочетох това на кутия с овесени ядки веднъж - усмихна се момичето.

- Е, нищо чудно. Оттам е цялата ми мъдрост."

Отново преди да обобщя искам да кажа, колко невероятно изглежда книгата. Зеленото ми е любимия цвят и в комбинация с тази красива и леко мрачна корица се получа нещо страхотно. 

О, да не забравя, на някои от първите и последните страници имаше дори рисунки на част от героите, което лично мен адски много ме зарадва, защото 1) че успях да видях част от любимите си герои, 2) обожавам картинки.

За да обобщя това дълго ревю, в което преобладаваха сравненията по- и най- ще кажа, че "Да играеш с огъня" е книга, която ме спечели с толкова много неща, част от които успях да изброя в това ревю. Изключително непопулярна поредица, но пък също толкова и интересна, динамична и определено държаща вниманието на читателя здраво приковано във всяка една отделна книга. Препоръчвам тази книгата на всички, които търсят, хумор, разнообразие, загадки, епични боеве и най-важното смислена история и добре изграден свят. Ако търсите нещо такова, Скълдъгъри ви очаква.


        Страници: 318     Цена: 13.99 лв.      Издателство: Artline Studios       Жанр: Фентъзи